Тънка е границата между благодарност и агресия у близките на жертвите в Турция
Само с микрофон и едно куче наши доброволци открили 31 оживели от труса. Без помощ от България обаче никой не ги признава за спасители, желали да ги сложат при бежанците
Само благодарение на един микрофон, куче и непрофесионална екипировка, купена от състезателен магазин, българските доброволни спасители са съумели да открият 31 оживели под отломките в Турция.
47-те доброволци близо седмица участваха в издирването на живи хора след земетресенията. Като българският непринуден отряд е бил най-зле оборудван от всички избавителни екипи.
“Можехме да правим единствено издирвателна активност, а не избавителна, тъй като нямаме техника ”, изясни ръководителят на екипа Георги Влайков.
“Колкото и клипове да видите в интернет, нищо няма да ви приготви за миризмата там, първото нещо, с което се сблъскваш ”, разказа обстановката в Турция Влайков.
Доброволците са разочаровани от българската страна, че не е помогнала, а е трябвало сами да обезпечават превоз, храна и заслон.
“Държавата не признава доброволците от “Пещерно избавяне ” за спасители, никой там не ни признава и желаеха да ни настанят при бежанците.
Цареше безпорядък, беше безредица, нямаше организация. Нямаше кой да застане зад нас и да каже: Разчитайте на тях, те знаят какво вършат ”, описа Димитър Христов – началник на втория избавителен екип в Антакия.
Доброволците желаят да основат избавителен модул. Така те ще са готови и ще следват написани процедури, както и ще разполагат с съоръжение, с цел да могат да реагират в огромни бедствия. За основаването му евентуално ще се употребяват останалите дарения, изясни ръководителят на Националната асоциация на доброволците Ясен Цветков.
“Получихме 270 дарения, от 5 лева до 30 хиляди лева Общият им размер е 83 773 лева, а разноските ни са 22 хиляди лева ”, посочи Цветков.
Георги Влайков, ръководител на първия екип доброволци в Турция: Тънка е границата между благодарност и експанзия у близките на жертвите
- Г-н Влайков, кой миг се запечата в съзнанието ви от седмицата в Турция?
- Много неща направиха усещане, само че едно ме трогна, когато пътувахме натам. Имаше огромни опашки на бензиностанциите, нямаше гориво или беше лимитирано. Полицаите правеха път, с цел да заредим с преимущество. Притеснявахме се, че ще ядосаме хората, тъй като пререждаме 40 коли. Но когато влязохме в бензиностанцията, взехме няколко неща за храна и заредихме с гориво, пристигнаха двама души, видели надписите “Спасител ” по облеклата ни.
Избутаха ни от касата и ни заплатиха сметката. Това се случи най-малко три-четири пъти
Един ни заплати горивото, различен - течността за чистачки. Другият ми спомен е, когато давахме нощни смени. Имаше хора, които обикалят в 2-3 сутринта с кола, а вътре сготвена топла храна и самун. Те носеха за хората, които нощуват в постройките, тъй като не всички спяха в палатки. Те спяха във входовете на неразрушените здания, изкарали два матрака отнякъде, чупят маси, столове и се топлят с тях. И когато колата с храна минаваше около място, където ние работим, хората в нея даваха първо на нас. Ставаше ни доста неловко, тъй като виждахме завитите с шест ката облекла, лежащи на матраци по входовете, знаехме, че тази храна е за тях, и се опитвахме да откажем храната. “Не, за вас е ”, безапелационни обаче бяха те.
- Но е имало и хора, които замерят спасителите с камъни.
- От един миг нататък границата сред признателност и експанзия става доста тънка. Примерно ние работим на къщата отляво, само че до нас има човек, чиито близки са в къщата отдясно. Той идва и желае да стартираме работа, където са роднините му. Ние обаче не можем да работим по едно и също време, лишава ни време да обследваме един обект. Освен това ни се подават GPS координати, на които би трябвало да отидем. Може, приключвайки с тази постройка, да би трябвало да отидем през няколко улици.
Хората виждат, че работим на 10 метра от околните им и по-късно си тръгваме
Това поражда експанзия у тях. Случаят с сътрудниците японци беше сходен. Искаме да помогнем, само че от един миг нататък нещата стават рискови.
- Намирането на живи хора под отломките е огромната ви мотивация, само че имаше ли нещо, което ви отчая?
- Никой не е бил покрай миг, в който да се откаже. Демотивацията ни по-скоро беше, че не може да забележим директно резултата от нашето търсене. Чуваме човек, предаваме сигнала, идва различен екип, даваме му информацията и тръгваме на идващ обект. Ние не знаем дали там е имало жив човек, дали са съумели да го изкарат. Вечер или заран на брифинги се опитвахме посредством отчетите, които дават другите екипи, посредством локациите, в които са извадили живи хора, да навържем дали ние сме ги разкрили. Никой не ни даваше информация какъв брой души сме намерили.
Константина Костова,
Само благодарение на един микрофон, куче и непрофесионална екипировка, купена от състезателен магазин, българските доброволни спасители са съумели да открият 31 оживели под отломките в Турция.
47-те доброволци близо седмица участваха в издирването на живи хора след земетресенията. Като българският непринуден отряд е бил най-зле оборудван от всички избавителни екипи.
“Можехме да правим единствено издирвателна активност, а не избавителна, тъй като нямаме техника ”, изясни ръководителят на екипа Георги Влайков.
“Колкото и клипове да видите в интернет, нищо няма да ви приготви за миризмата там, първото нещо, с което се сблъскваш ”, разказа обстановката в Турция Влайков.
Доброволците са разочаровани от българската страна, че не е помогнала, а е трябвало сами да обезпечават превоз, храна и заслон.
“Държавата не признава доброволците от “Пещерно избавяне ” за спасители, никой там не ни признава и желаеха да ни настанят при бежанците.
Цареше безпорядък, беше безредица, нямаше организация. Нямаше кой да застане зад нас и да каже: Разчитайте на тях, те знаят какво вършат ”, описа Димитър Христов – началник на втория избавителен екип в Антакия.
Доброволците желаят да основат избавителен модул. Така те ще са готови и ще следват написани процедури, както и ще разполагат с съоръжение, с цел да могат да реагират в огромни бедствия. За основаването му евентуално ще се употребяват останалите дарения, изясни ръководителят на Националната асоциация на доброволците Ясен Цветков.
“Получихме 270 дарения, от 5 лева до 30 хиляди лева Общият им размер е 83 773 лева, а разноските ни са 22 хиляди лева ”, посочи Цветков.
Георги Влайков, ръководител на първия екип доброволци в Турция: Тънка е границата между благодарност и експанзия у близките на жертвите
- Г-н Влайков, кой миг се запечата в съзнанието ви от седмицата в Турция?
- Много неща направиха усещане, само че едно ме трогна, когато пътувахме натам. Имаше огромни опашки на бензиностанциите, нямаше гориво или беше лимитирано. Полицаите правеха път, с цел да заредим с преимущество. Притеснявахме се, че ще ядосаме хората, тъй като пререждаме 40 коли. Но когато влязохме в бензиностанцията, взехме няколко неща за храна и заредихме с гориво, пристигнаха двама души, видели надписите “Спасител ” по облеклата ни.
Избутаха ни от касата и ни заплатиха сметката. Това се случи най-малко три-четири пъти
Един ни заплати горивото, различен - течността за чистачки. Другият ми спомен е, когато давахме нощни смени. Имаше хора, които обикалят в 2-3 сутринта с кола, а вътре сготвена топла храна и самун. Те носеха за хората, които нощуват в постройките, тъй като не всички спяха в палатки. Те спяха във входовете на неразрушените здания, изкарали два матрака отнякъде, чупят маси, столове и се топлят с тях. И когато колата с храна минаваше около място, където ние работим, хората в нея даваха първо на нас. Ставаше ни доста неловко, тъй като виждахме завитите с шест ката облекла, лежащи на матраци по входовете, знаехме, че тази храна е за тях, и се опитвахме да откажем храната. “Не, за вас е ”, безапелационни обаче бяха те.
- Но е имало и хора, които замерят спасителите с камъни.
- От един миг нататък границата сред признателност и експанзия става доста тънка. Примерно ние работим на къщата отляво, само че до нас има човек, чиито близки са в къщата отдясно. Той идва и желае да стартираме работа, където са роднините му. Ние обаче не можем да работим по едно и също време, лишава ни време да обследваме един обект. Освен това ни се подават GPS координати, на които би трябвало да отидем. Може, приключвайки с тази постройка, да би трябвало да отидем през няколко улици.
Хората виждат, че работим на 10 метра от околните им и по-късно си тръгваме
Това поражда експанзия у тях. Случаят с сътрудниците японци беше сходен. Искаме да помогнем, само че от един миг нататък нещата стават рискови.
- Намирането на живи хора под отломките е огромната ви мотивация, само че имаше ли нещо, което ви отчая?
- Никой не е бил покрай миг, в който да се откаже. Демотивацията ни по-скоро беше, че не може да забележим директно резултата от нашето търсене. Чуваме човек, предаваме сигнала, идва различен екип, даваме му информацията и тръгваме на идващ обект. Ние не знаем дали там е имало жив човек, дали са съумели да го изкарат. Вечер или заран на брифинги се опитвахме посредством отчетите, които дават другите екипи, посредством локациите, в които са извадили живи хора, да навържем дали ние сме ги разкрили. Никой не ни даваше информация какъв брой души сме намерили.
Константина Костова,
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ